Отношенията между Съединените щати и Иран често се представят като спор около обогатяването на уран или като поредна битка за контрол върху петрола в Персийския залив. Реалността е значително по-сложна.

Това не е един непрекъснат военен конфликт, а продължителна стратегическа конфронтация, преминала през тайни операции, заложническа криза, икономически санкции, морски сражения, кибератаки, убийства на високопоставени командири и войни, водени чрез съюзници и въоръжени групировки.

През десетилетията и Вашингтон, и Техеран изграждат собствен исторически разказ. За Съединените щати Иран е държава, която подкрепя въоръжени организации, заплашва американските съюзници и развива ядрена програма с неясна крайна цел. За иранското ръководство Америка е сила, която се намесва във вътрешните работи на страната, поддържа противниците ѝ и се стреми към смяна на режима.

Тези два разказа взаимно се подхранват и превръщат всяка криза в доказателство, че другата страна не може да бъде смятана за надежден партньор.

1953 г.: превратът, който Иран не забравя

Корените на съвременния конфликт водят към 1953 г. Тогава иранският министър-председател Мохамад Мосадък национализира петролната индустрия, която дотогава е доминирана от британски интереси.

Решението предизвиква тежък спор с Великобритания, която се страхува да не загуби достъпа си до иранския петрол. На фона на Студената война Вашингтон вижда и опасност политическата нестабилност в Иран да бъде използвана от Съветския съюз.

При операция, организирана от ЦРУ с британска подкрепа, Мосадък е свален от власт, а позициите на шах Мохамад Реза Пахлави са укрепени.

За Вашингтон операцията е част от глобалното противопоставяне на комунизма. За поколения иранци тя се превръща в доказателство, че Съединените щати са готови да отстранят правителство, когато политиката му противоречи на американските интереси.

През следващите години шахът се утвърждава като един от най-важните съюзници на САЩ в Близкия изток. Иран купува американско оръжие, подпомага регионалната политика на Вашингтон и се превръща в ключов фактор за сигурността в Персийския залив.

Зад модернизацията обаче стоят авторитарно управление, репресии срещу опозицията и силно обществено недоволство. За противниците на шаха неговата близост със Съединените щати се превръща в символ на зависимостта на страната от чужда сила.

1979 г.: революцията и заложническата криза

През 1979 г. монархията е свалена, а аятолах Рухолах Хомейни се завръща от изгнание и застава начело на новата Ислямска република.

Революцията не е само вътрешнополитическа промяна. Тя преобръща цялата стратегическа карта на Близкия изток. Един от най-близките съюзници на Америка в региона се превръща в открит противник.

Когато сваленият шах е приет в САЩ за лечение, революционно настроени ирански студенти нахлуват в американското посолство в Техеран. Десетки дипломати и служители са взети за заложници, като повече от 50 от тях остават в плен в продължение на 444 дни.

За американското общество това е национално унижение. За революционните сили в Иран завземането на посолството е представяно като защита срещу нов американски опит за преврат.

Вашингтон прекъсва дипломатическите отношения с Техеран през 1980 г. Те не са възстановени и до днес.

Заложническата криза променя трайно американското възприятие за Иран. Същевременно тя укрепва най-твърдолинейните среди в новата иранска власт, които превръщат противопоставянето на Америка в основен елемент от политическата идентичност на режима.

Войната между Иран и Ирак и първите преки сражения със САЩ

През 1980 г. Ирак на Саддам Хюсеин напада Иран. Започва осемгодишна война, отнела живота на стотици хиляди хора.

Съединените щати официално не влизат във войната на страната на Багдад, но постепенно започват да го подпомагат с разузнавателна информация и икономическа подкрепа. Вашингтон се страхува, че иранска победа може да разпространи революционното влияние на Техеран в целия регион.

В последните години на войната напрежението се прехвърля в Персийския залив. Иран и Ирак атакуват танкери и търговски кораби, а САЩ започват операции за защита на корабоплаването.

През април 1988 г., след като американска фрегата попада на иранска мина, военноморските сили на САЩ провеждат операция „Praying Mantis“. Американците унищожават ирански платформи и военни кораби в най-мащабното морско сражение между двете държави до този момент.

Само няколко месеца по-късно американският крайцер USS Vincennes сваля ирански пътнически самолет над Персийския залив. Загиват всички 290 души на борда.

САЩ определят случилото се като трагична грешка. В Иран обаче инцидентът се възприема като доказателство, че Америка фактически участва във войната на страната на Ирак и е готова да използва сила без оглед на цивилните жертви.

От санкции към „оста на съпротивата“

През 80-те и 90-те години Техеран започва да изгражда мрежа от съюзници и въоръжени организации в региона. Най-важната сред тях е ливанската „Хизбула“, създадена с подкрепата на Иран след израелското нахлуване в Ливан.

По-късно иранското влияние се разширява чрез шиитски формирования в Ирак, палестински групировки и движението на хутите в Йемен.

Този модел позволява на Иран да оказва натиск върху Израел, американските сили и арабските съюзници на Вашингтон, без непременно да влиза в пряка война. За Техеран това е форма на стратегическа отбрана – битката трябва да се води далеч от иранските граници.

За САЩ същата мрежа представлява система от прокси сили, чрез които Иран атакува американски интереси, но се опитва да избегне пряка отговорност.

Вашингтон отговаря с все по-широки санкции, дипломатическа изолация и военно присъствие в държавите от Персийския залив.

Така се оформя моделът, който доминира отношенията в продължение на десетилетия: икономически натиск от страна на САЩ и асиметричен военен натиск от страна на Иран.

Ядрената програма превръща конфликта в глобална криза

В началото на XXI век иранската ядрена програма се превръща в основния въпрос между Техеран и Запада.

Иран твърди, че има право да развива ядрена енергетика за мирни цели. Съединените щати, Израел и европейските държави се опасяват, че обогатяването на уран може да позволи на страната да се доближи до създаването на ядрено оръжие.

През 2002 г. президентът Джордж Буш-младши включва Иран в т.нар. „ос на злото“ заедно с Ирак и Северна Корея. Изказването засилва опасенията в Техеран, че след американското нахлуване в Афганистан и предстоящата война в Ирак Ислямската република може да бъде следващата цел.

Следват години на санкции, тайни операции, саботажи и кибератаки срещу ирански ядрени съоръжения.

През 2015 г. е постигнато ядреното споразумение, известно като JCPOA. Иран приема ограничения върху обогатяването на уран, намалява броя на центрофугите си и допуска по-широки международни проверки. В замяна част от санкциите са облекчени.

Споразумението доказва, че Вашингтон и Техеран могат да стигнат до компромис, когато и двете страни виждат конкретна изгода. То обаче не решава останалите конфликти – иранските ракети, подкрепата за въоръжени групировки и американското военно присъствие в региона.

Оттеглянето на Тръмп и политиката на „максимален натиск“

През 2018 г. президентът Доналд Тръмп изтегля САЩ от ядреното споразумение и възстановява тежките санкции срещу Иран.

Аргументът на администрацията е, че договорът само временно ограничава ядрената програма и не обхваща ракетния арсенал и регионалната дейност на Техеран.

Иран първоначално продължава да спазва основни части от договора, но впоследствие започва постепенно да нарушава ограниченията. Обогатяването на уран се ускорява, а възможностите на международните инспектори са ограничени.

През януари 2020 г. американски удар с дрон в Багдад убива генерал Касем Солеймани – командир на силите „Ал Кудс“ и един от най-влиятелните архитекти на иранската регионална стратегия.

Иран отговаря с ракетна атака срещу американска база в Ирак. Въпреки че двете страни избягват пълномащабна война, правилата на конфронтацията са променени. Вашингтон показва, че е готов да ликвидира член на висшето иранско ръководство, а Техеран – че може открито да атакува американски военни обекти.

Войната в Газа разруши последните предпазни механизми

След началото на войната в Газа през 2023 г. конфликтът между Иран, Израел и САЩ постепенно се разпространява в целия регион.

„Хизбула“ засилва атаките от Ливан, хутите започват да нападат търговски кораби в Червено море, а подкрепяни от Иран групировки атакуват американски позиции в Ирак, Сирия и Йордания.

САЩ отвръщат с удари срещу формированията и техните командни центрове. Израел атакува ирански офицери и обекти, свързани с оръжейните доставки за съюзниците на Техеран.

Дългогодишната „война в сянка“ постепенно излиза на повърхността. Вече не става въпрос само за прокси групировки, а за преки удари между държавите.

През юни 2025 г. Израел и Иран водят 12-дневна въздушна война, към която се присъединяват и Съединените щати с удари срещу ирански ядрени обекти. Въпреки нанесените щети основният спор не е разрешен. Местоположението и състоянието на значителна част от високообогатения уран остават предмет на международна тревога.

28 февруари 2026 г.: започва пряката война

Новата фаза започва на 28 февруари 2026 г., когато САЩ и Израел нанасят координирани удари по Иран. Сред целите са командни центрове, ракетни системи, противовъздушна отбрана, военноморски сили и обекти, свързани с ядрената програма.

При атаките е убит върховният лидер аятолах Али Хаменей, както и високопоставени военни представители. Властта е поета от неговия син Моджтаба Хаменей, но влиянието на Корпуса на гвардейците на Ислямската революция се засилва.

Вашингтон представя операцията като опит да бъде премахната непосредствена заплаха, да бъдат унищожени иранските ракетни способности и да се попречи на Техеран да създаде ядрено оръжие.

Иран определя ударите като непредизвикана агресия и започва атаки срещу Израел, американски бази и обекти в държави от Персийския залив.

Техеран използва и най-силния си икономически инструмент – Ормузкия проток.

Ормуз – оръжието, което Иран не трябва да изстрелва

През Ормузкия проток преминава около една пета от световното потребление на петрол и значителен дял от международните доставки на втечнен природен газ.

Иран не е необходимо да затвори напълно протока, за да причини глобални сътресения. Минни заплахи, атаки с дронове, бързоходни катери и предупреждения към корабите са достатъчни, за да повишат застрахователните разходи, да забавят трафика и да увеличат цените на енергията.

Това показва основната асиметрия във войната. САЩ могат да унищожават ирански военни обекти от въздуха и морето. Иран не може да победи американската армия в конвенционален сблъсък, но може да повиши цената на войната за целия свят.

След прекратяване на огъня през април и последвалите преговори през юни корабоплаването постепенно започна да се възстановява. Постигнатото предварително споразумение обаче остави нерешен въпроса кой има право да определя маршрутите и правилата за преминаване през протока.

На 25 юни товарен кораб беше атакуван край Оман. Вашингтон обвини Иран, а американските сили нанесоха ответни удари по складове за ракети и дронове и по радарни съоръжения.

Техеран на свой ред заяви, че е атакувал позиции, използвани от американските сили. Така само дни след постигнатото политическо разбирателство двете държави отново се оказаха на ръба на по-широка ескалация.

Какво всъщност искат двете страни

Американските цели могат да бъдат обобщени в няколко направления: Иран да не получи ядрено оръжие, да бъде ограничена ракетната му програма, да бъдат защитени Израел и арабските партньори на Вашингтон и да се гарантира свободното корабоплаване.

Проблемът е, че тези цели невинаги са съвместими. Унищожаването на ядрени съоръжения може да забави програмата, но може и да убеди иранското ръководство, че само притежаването на бомба би гарантирало оцеляването му.

Иранските цели също са многопластови. Режимът иска да запази властта си, да получи облекчаване на санкциите, да запази правото си на ядрена технология и да намали американското военно присъствие около границите си.

За Техеран ракетите, съюзническите групировки и възможността да блокира Ормуз са компенсация за слабостта на конвенционалните му въоръжени сили.

Следователно това, което САЩ определят като агресивен ирански инструментариум, Техеран разглежда като жизненоважна система за възпиране.

Кой печели

Във военно отношение Съединените щати имат безспорно превъзходство. Иранската противовъздушна отбрана, флотът и ракетната инфраструктура понесоха тежки щети.

Но военното превъзходство не означава автоматично политическа победа.

Иран запази способността си да изстрелва ракети и дронове, да застрашава корабоплаването и да мобилизира съюзници. Ядреното знание също не може да бъде унищожено с въздушни удари.

Вашингтон може да накаже Техеран, но не е доказал, че може да го принуди да приеме всички американски условия. Иран може да нанася икономически и политически щети, но не може да изтласка САЩ от региона или да гарантира безопасността на собствената си територия.

Затова резултатът засега не е ясна победа, а взаимно възпиране, постигнато на много по-висока цена.

Какво следва

Най-вероятният краткосрочен сценарий е нестабилно примирие, прекъсвано от ограничени удари и взаимни обвинения.

За трайно споразумение ще бъдат необходими международни инспекции на ядрените обекти, яснота за запасите от обогатен уран, механизъм за свободно преминаване през Ормуз и поетапно облекчаване на санкциите.

Най-големият риск е грешна преценка. Атака, при която загинат голям брой американски военни, удар срещу цивилен кораб или доказателства за ускорено създаване на ядрено оръжие могат отново да предизвикат мащабни бойни действия.

Съществува и опасност военният натиск да отслаби иранската държава, без да създаде по-умерено управление. Историята на региона показва, че падането или разпадането на един режим невинаги води до стабилност и демокрация.

Заключение

Конфликтът между САЩ и Иран не може да бъде обяснен само с религия, петрол или ядрени центрофуги. Той е резултат от натрупани исторически травми и несъвместими представи за сигурност.

Иран помни преврата от 1953 г., подкрепата за шаха, помощта за Ирак и сваления пътнически самолет. Америка помни заложниците от посолството, атаките срещу нейни граждани и войници и десетилетията на иранска подкрепа за въоръжени организации.

Всяка страна използва собствената си памет, за да оправдае настоящите си действия.

Затова истинският въпрос не е дали САЩ могат да нанесат по-тежки удари или дали Иран може временно да блокира Ормуз. Отговорът и на двата въпроса е „да“.

Същинският въпрос е дали двете държави могат да изградят система, при която сигурността на едната страна не се възприема автоматично като заплаха за оцеляването на другата.

Докато това не се случи, всяко примирие ще бъде пауза, а не край на конфликта.